Често говорим за „конфликта между поколенията“, сякаш той е нещо ново, недоразумение или провал. А всъщност това е разговор, който още не сме се научили да водим.

Всяко поколение е родено в различен свят. Някои са се учили да оцеляват. Други – да се приспособяват. Трети – да търсят смисъл. А най-младите – да задават въпроси, на които още нямаме отговори.
Различията между нас не са каприз. Те са белези от времето, което ни е отгледало. 

Традиционалисти / Silent Generation – поколението на оцеляващите

(прибл. преди 1946 г.; в някои класификации – до началото на 60-те)

Това са хората, които не са имали лукса да бъдат слаби. Те са мълчали, когато ги е боляло, и са продължавали напред, дори когато страхът е бил по-силен от надеждата. Войните, недоимъкът и несигурността са ги научили, че дисциплината и трудът не са избор, а спасение.

Емоциите не са липсвали – просто не са имали място. Чувствата са били прибрани дълбоко, защото оцеляването е било по-важно от изразяването.
Тези хора често изглеждат строги и дистанцирани, но зад мълчанието им стои поколение, което е изградило стабилност от руини.

Поколение X – поколението на адаптацията

(1965–1980 г.)

Те са децата на строгите правила и първите, които са си позволили да се усъмнят в тях. Израснали между стария ред и настъпващите промени, между сигурността и риска, те рано са се научили да разчитат най-вече на себе си.

Поколението X знае какво означава да се справяш сам. Да се нагодиш. Да оцелееш в свят, който постоянно сменя посоката си. Те търсят баланс между работа и личен живот, но често живеят с усещането, че са „между два свята“ – нито напълно в миналото, нито напълно в бъдещето.

Поколение Y (милениали) – поколението на търсенето

(1981–1996 г.)

Милениалите са първите, които открито се осмелиха да попитат: „Това ли е всичко?“ Те израснаха с обещанието, че могат да бъдат всичко – и с тежестта да докажат това.

За тях успехът не е просто работа и заплата. Той трябва да има смисъл. Да не изгаря отвътре. Да оставя място за живот. Затова това поколение говори открито за професионално изтощение, тревожност, психично здраве и баланс – не защото е по-слабо, а защото отказва да живее на автопилот.

Поколение Z – поколението на чувствителността и истината

(1997–2012 г.)

Поколение Z вижда света без завеси. Всичко е на един екран разстояние – войни, климатични кризи, социални несправедливости. Те знаят твърде много и твърде рано. Това ги прави едновременно информирани, будни и тревожни.

Чувствителността им често се бърка със слабост, но тя е тяхната сила. Те не приемат авторитет по навик, не търпят фалш и настояват за честност и автентичност. Това поколение не търси съвършен свят – търси истински.

Поколение Alpha – поколението на новото съзнание

(след 2013 г.)

Децата на бъдещето растат в свят, който ние все още се опитваме да разберем. За тях технологиите не са инструмент, а естествена среда. Изкуственият интелект, дигиталната реалност и глобалните кризи ще бъдат фонът на тяхното израстване.

Това поколение вероятно няма да се впише в познатите социални и икономически модели. То ще изисква нови решения, нови образователни пътища и различно разбиране за работа и живот. И може би ще ни напомни, че промяната не е заплаха, а необходимост.

Да се срещнем по средата

Разликите между поколенията не са проблем, а покана за разговор.
Всяко поколение носи своя дар:
устойчивост, гъвкавост, смисъл, осъзнатост, визия.

Когато спрем да се съдим и започнем да се слушаме, се случва нещо тихо, но важно – започваме да се разпознаваме.

Защото светът не върви напред благодарение на едно поколение.
Той върви напред, когато всички намерим място един до друг.

След повече от десетилетие зад океана, вълнението около пътуването ни до България не стихваше с месеци. Не търсех снимки, не разпитвах приятели как се е променило всичко — исках да се оставя да бъда изненадана. И може би, в известен смисъл, да преоткрия онова, което отдавна бях оставила зад гърба си.

   Още по време на полета спомените ме заляха като внезапна вълна. Отново усетих онази позната тръпка — смесица от носталгия, нетърпение и лека несигурност, каквато изпитвах, когато някога напуснах родината в посока САЩ. И странното бе, че сега, след толкова години емигрантство, пътуването обратно предизвика почти същото чувство. Сякаш се връщах към нещо свое, но вече променено — и аз, и мястото.

   След дълги часове във въздуха и по летищата най-накрая се приземихме на родна земя. Обстановката не изглеждаше коренно различна, но нещо в атмосферата беше ново. Сърцето ми се усмихваше всеки път, когато чувах българска реч. Нарочно изоставах от семейството си, само за да се заслушам в разговорите на случайни минувачи. Не бях чувала толкова много български гласове на едно място от години. „Език свещен на моите деди…“ — мина ми през ума с въодушевление, докато продължавах да се оглеждам, сякаш исках да запомня всеки звук. И тогава, почти между другото, дочух двама тийнейджъри да си говорят:
   – Абе, къде ще е афтърът ^[1]довечера?
   –  К’во ти пука. Важното е да има ар-ен-би ^[2]и бенчмарк.^[3]

    Не разбрах веднага какво точно имаха предвид, но си казах, че това е типично за възрастта — все пак жаргонът винаги е бил част от младежката култура. Засмях се – вътрешно объркана, но и любопитна – и продължих напред развеселена.

   Лингвистичният шок тепърва предстоеше. 

   През следващите дни, с всяка разходка, с всяка нова среща, започнах да улавям новата езикова реалност. Не просто жаргон, а смес от думи, звучащи като английски, но употребявани с напълно различен смисъл. Псевдоанглицизми, както ги нарича лингвистът Фуриаси — заемки, които имитират английски език по форма, но или не съществуват в него, или имат напълно друго значение (Furiassi 2010:34). Например, споменатото „ар-ен-би“, което иначе е съкращение на музикалния жанр rhythm and blues (R&B), тийнейджърите обаче го използваха с коренно различен смисъл — коктейл от ракия и бира. 

   Българският младежки жаргон се оказа интересен хибрид — едновременно освежен и ироничен, носещ белезите на старите улични изрази, но и силно повлиян от необятния свят на интернет.

   Новият жаргон е жива илюстрация за огромното влияние на виртуалната среда върху изграждането на една нова, градска култура. Той се променя с темпове, за които биологичната еволюция само може да мечтае. Докато Дарвин е наблюдавал поколения и епохи, ние сме свидетели на езикови мутации в реално време.

   Жаргонът вече не се ражда по кварталните пейки, а в YouTube, TikTok, Reddit и Instagram. Изрази като „шервам“, „лайквам“, „туитвам“, „тролвам“, „спамя“, „ъпгрейдвам“ и „поствам“ са станали неизменна част от градския речник. Иронията е, че ако някой млад човек реши да пости, то най-напред ще постне снимка с промененото си меню.

   Класическите „батко“ и „брато“ вече звучат почти архаично до модерните „бро“, „мейт“, „дюууд“, „бъди“, „мен“ и дори причудливото „брохийм“. 

    Чуждите фрази не просто навлизат в българския език— те съжителстват с него. Буквалните преводи от английски — т.нар. калки — се превръщат в езикови камъчета по новите пътеки на общуването. Те носят със себе си културни нагласи, метафори и модели, различни от нашите. Изрази като „в една и съща лодка сме“, „замитам под килима“, „оказах се в обувките му“ звучат познато и почти безобидно. Но имат свои, често по-естествени български еквиваленти — „печем се на един и същ огън“, „замазвам положението“, „поставям се на нечие място“.

   Това, разбира се, не е уникално за България. Всяка езикова култура, изложена на глобално съдържание, преминава през подобен процес. Но в страна с малка речникова общност и силна емигрантска вълна, ефектът е особено видим и чувствителен.

   И тук възниква въпросът: накъде върви българският език? Ще се превърне ли в своеобразна лингвистична амалгама, неразпознаваема за бабите ни? Или ще намери сили да съжителства с влиянията, да ги пречупи през себе си, без да изгуби същността си?…

   Може би отговорът се крие в баланса, защото езикът, както всяка жива система, се променя. И макар понякога да ни натъжава, че родната реч се отдалечава от онова, което познаваме като „чиста и свята“, не можем да отречем, че всяка дума, дори и заемка, носи белези на своето време. А нашето време — е време на трансформации, на културни сблъсъци и на нови, неочаквани форми на изразяване.

---

^[1] афтър- продължаване на вече започнал купон на друго място. 

^[2] ар-ен-би – коктейл ракия (R) & бира (B)

^[3] бенчмарк – състезание по пиене

На третия етаж в сграда без асансьор живееше Иван — програмист и самотник, влюбен в реда.
   В малък шкаф до кафе машината си държеше подредени кутийки  – като в аптека за душата. Всяка имашеетикет: „Радост“ – лимонено жълта; „Гняв“ – тъмночервена, ползва се само в краен случай; „Страх“ – прозрачна, почти невидима, но винаги под ръка; „Носталгия“ – светлосиня, с мирис на стара снимка; и еднавиолетова, запечатана с восък – „Любов“.

   Той вярваше, че чувствата могат да се управляват като код – включваш, когато трябва, и изключваш, когато пречат.
   Сутрин пиеше кафе с две капки „Увереност“ — за срещите в офиса. В петък вечер – една доза „Спокойствие“и половин „Надежда“. „Любов“ стоеше най-дълбоко в шкафа. Не я беше отварял от 2019-та — откакто Ана си тръгна, оставяйки бележка: „Иване, с теб всичко е под контрол… А аз искам поне малко да се разпилея.“

   Един октомврийски следобед в пощенската му кутия се появи бележка: „Извинявай предварително за шума. Утре ще правя ремонт, а после ще пека сладки. Ако искаш – заповядай. – М.“

   М? – може би беше новата съседка от втория етаж, която пускаше джаз вечер. Иван отвори шкафа. Погледът му се спря на виолетовата кутийка. Издуха праха, отвори я и вдиша аромата на лавандула. Нещо в гърдите му се размекна.

   На следващия ден, точно в 18:02, застана пред нейната врата с кутийка зелен чай с жасмин и потни длани.
   Мария му отвори с усмивка още преди да каже „Здравей“. Косата ѝ беше рошава, блузата — посипана с брашно, а очите — най-непредсказуемите, които беше виждал.
    – Сладкишите не са нищо особено  – каза тя, – но компанията прави вкуса.

   Оттогава бележките се превърнаха в разговори, разговорите – в разходки, а разходките – тишини, в които не беше нужно да се казва нищо, защото вече беше казано с поглед.
   Един ден „Гняв“ се търкулна зад шкафа, а „Страх“ се счупи. Иван не ги замени. Вместо това започна нов файл–  неизвестни_чувства.log, където записваше:

06.11 – тя ми хвана ръката на улицата, без причина.

10.11 – усетих тъга, когато не се видяхме три дни. И това беше… добре.

14.11 – усмивката ѝ, когато ѝ донесох книга вместо цветя.

17.11 – не искам да контролирам нищо вече.

   Една вечер събра всички останали кутийки и ги подари на Мария с бележка: „Нямам нужда от инструкции. С теб мога отново да чувствам.“

   Защото най-доброто ръководство за употреба на чувствата… е друг човек.

15ти Октомври, 2025

Има места, които изглеждат сякаш са докоснати от Бог. Също като Белоградчишките скали —изумителни природни образувания, разпростиращи се на около 30 км около град Белоградчик. Грандиозният скален ансамбъл включва внушителни скални монументи, които наподобяват крепостни кули, пирамиди, силуети на хора, животни и гъби, с височина до няколко десетки метра. Тези форми се издигат величествено над зелените гори, ливади и лозови масиви, създавайки внушителна гледка. Те са се формирали преди около 230 милиона години, като всяка скала носи своята уникална легенда. 

    Според една от легендите – „Легендата за Мадоната, Конникът и Метохът“ – много отдавна, на двата най-високи върха между Белоградчишките скали, се намирали два манастира – мъжки и девически. В девическия манастир живеела необикновено красива монахиня на име Витиния, или Вита, както я наричали родителите ѝ. Често срещала в планината млад овчар, който свирел ненадминато на кавал. Когато слушала музиката му, сърцето ѝ се изпълвало с любов и копнеж. И овчарят я обикнал. 

    Един ден, при родителите на Вита, дошъл стар калугер. Смаян от хубостта ѝ, той им казал, че тя трябва да бъде скрита в манастир, защото тази красота не водела на добро и можела да я погуби. Обезпокоени, родителите ѝ я завели в девическия манастир, ала тя изпаднала в дълбока тъга и всеки ден плачела самотна в килията си. 

    Една нощ се разразила страшна буря. Вита стояла на прозореца и изведнъж чула името си. Това бил гласът на овчаря, който станал послушник в мъжкия манастир. Те си прошепнали жадуваните думи и обещания. Оттогава започнали да се срещат тайно, влюбени, дори и манастирската тишина не можела да ги раздели. 

    Но след време Вита все по-често се затваряла в килията си и не излизала дни наред. Монасите помислили, че е болна. Скоро, обаче, се чул детски плач. Игуменката избухнала в ярост и заповядала да изгонят Витиния и нейното дете, като наказание за срама, който хвърляла върху манастира. Изпратена с проклятие, тя тръгнала по каменистия път, притискайки детето си до гърдите. 

    Тогава се случило чудо! Земята се разтресла и женският манастир се срутил с грохот, поглъщайки всичко живо в него. Вита и детето ѝ се вкаменили, заедно с останалите монаси. Лука също се вкаменил, точно пред манастирската врата.

    И до днес, в сърцето на Белоградчишките скали, се виждат вкаменените фигури на Витиния и Лука – монахинята и монахът, които се обичали, но съдбата ги разделила завинаги.

       Въпреки че пътуванията винаги имат посока, те не винаги имат ясна цел. Или поне така изглежда на пръв поглед. Често поемаме по път, водени не толкова от планирано намерение, колкото от усещане, порив или нужда от промяна. И точно в тази неяснота се крие смисълът — защото понякога самото движение напред е по-важно от крайната дестинация.

   Дори ако можехме да се връщаме назад във времето, не бихме имали силата да променим случилото се. Както не бихме могли да въздействаме на събития в бъдещето, за които още нямаменито знания, нито опит.

    И това пътуване не беше по-различно. Само че този път съдбата бе избрала неочаквана посока— и вместо радост, бе донесла страдание. 

   Стефан не се бе помръднал вече повече от час. Студеният утринен вятър пронизваше дрехите му, но той не трепваше. Втренчен в скалата пред себе си, сякаш се опитваше да проникне отвъд нея, в друг свят. Сълзите му не спираха, а болката от загубата го бе приковава към това място — неподвижен като каменните исполини наоколо.

   Само преди дни усещаше топлината на тялото ѝ и попиваше аромата на кожата ѝ. Гласът ѝ бе еликсир за душата му. Никоя друга жена не бе докосвала така дълбините на същността му. Само Нина умееше да разсъблича душата му с изтънчеността на магьосница. И той я боготвореше.

   Сега, обезумял от тревога, отчаяно отказваше да приеме мисълта, че тя е изчезнала. Мислите му бушуваха като буря. Отново и отново прехвърляше всеки миг, всяка дума, всеки поглед от онзи ден. Но колкото и да се опитваше, картината не се подреждаше. Последните им стъпки по пътеката още отекваха в съзнанието му, а след това – празнота. Сякаш някой бе изтрил самата реалност.

   Изведнъж усети странно притегляне към скалата – като силата между два магнита. Сърцето му ускори ритъма си. Изправи се и се огледа. Главата му бръмчеше, сякаш в нея живееше цял кошер. Въпреки изгарящото желание да докосне скалата, той се откъсна и пое надолу по склона. С всяка крачка жуженето отслабваше, докато накрая изчезна. Отдаде всичко на напрежението и реши да се върне по-късно. Сега мислеше само за хотела, за топлината, за кратък отдих. Но отчаянието, че на Нина се е случило нещо непоправимо, го разяждаше отвътре.

    Съдбата често ни връхлиташе с неочаквани събития – както добри, така и лоши. Поставяше ни пред изпитания, които дори и да не бихме успели да преодолеем, ни отвеждаха в посока, която тя така или иначе беше отредила за нас. Така всъщност ни напомняше, че не можем да бъдем господари  както на съдбата си, така и на времето!

    Последната година от студентството си Нина и Стефан най-накрая се бяха решили да посетят Белоградчишките скали. Толкова пъти бяха отлагали – все заради лекции, изпити и университетски задачи. И сега, изпълнени с нетърпение, те се радваха на възможността да посетят това тайнствено място, за което се носеха легенди. Безспорно, мястото бе уникално – тук Господ щедро бе наливал красота, без да пести. Но пътуването им щеше да се превърне в изпитание, за което никой от двамата не бе готов.

   Бяха се запознали на една скулптурна изложба още в началото на следването си. Погледите им се срещнаха зад гърба на статуя, озаглавена „Влюбени с гълъби“. В онзи миг сякаш мълния ги бе пронизала — останаха вперени един в друг, неподвижни, безмълвни. Така започна тяхната любов: дълбока, искрена и сякаш предопределена. Любов, която нищо не можеше да разруши. Или поне така изглеждаше… докато не тръгнаха на тази екскурзия.

   Стефан се върна при скалата рано следобед. Вятърът бе станал по-остър, а над Белоградчишките скали се сгъстяваха тежки дъждовни облаци. Той отново и отново обхождаше пътеките, водещи към „Кукувицата“, но от Нина нямаше и следа. Накрая застана лице в лице със скалата и вдигна ръце, сякаш отправяше молитва. Никога досега не се бе молил – дори по празници не прекрачваше прага на църква. Сега обаче ридаеше и с глас се молеше Бог да му изпрати знак, някаква следа, която да го отведе при любимата.

   И тогава отново усети силното притегляне. Скалата го теглеше към себе си, а сред вихъра се разнесе звук, напомнящ песента на кукувица. Той бе чувал легендата, че при бурен вятър скалата издава такива звуци, оттам и името ѝ. Но никой никога не бе споменавал за това странно усещане – сякаш самата скала искаше да го погълне. Зави му се свят, краката му се подкосиха и се строполи на земята.

   Когато отвори очи, дъждът вече плющеше по лицето му. Беше прогизнал и вкочанен от студ. С мъка се изправи и тръгна надолу по склона, подпирайки се ту на някоя скала, ту на дърво. Тогава го видя – синьото шалче на Нина, закачено в храст и подмятано от вятъра. С треперещи ръце го сграбчи и пъхна в джоба си. Сърцето му заби лудо. Значи тя е била там! Със забързани крачки продължи по пътеката към хотела.

    Вечерта, докато седеше на масата, Стефан разказа на хазяите какво му се бе случило.

   – Чували сме и друг път истории за хора, изчезнали край скалите – промълви разсеяно стопанинът. – Някои сами се връщаха, а други… така и не ги намериха. Но за такова усещане – сякаш скалата те дърпа към себе си – никой не е говорил.

   – Чакай! – намеси се жена му, сякаш внезапно си спомни нещо. – Имаше един случай… Един мъж се появи изневиделица от скалите. Беше облечен в потури и с калпак – като старите българи по време на робството. Държеше се странно. Все питаше що за дрехи носим, що за храни ядем. А щом видя автомобил, припадна и се разкрещя като обезумял. Хората го помислиха за луд или за актьор. Какво друго да мислиш? – жената се прекръсти. – Но след това изчезна така внезапно, както се бе появил. И никой повече не го видя.

    – Пътници във времето! – обади се един старец от съседната маса на хотелския ресторант.

    – Татко, какви ги говориш? – смъмри го хазайката.  – Това е само във филмите, дето гледаш по цял ден.

    – М-м, не! Не е само във филмите – усмихна се старецът, докато натъпкваше тютюна в лулата си.  – А и аз филми напоследък не гледам, само ги слушам сегиз-тогиз… те, две очи – за къде по-напред! Но да знаеш, дъще, че хората могат да пътуват във времето! Дори и без вълшебни шапки!

    Гостите се подсмихнаха, ала от уважение към годините му не го опровергаха. Скоро забравиха думите му и се върнаха към вечерята си.

   Стефан се оттегли в стаята си. На сутринта смяташе отново да се върне при скалата. Той уви шалчето на Нина около врата си, сякаш то можеше да го пази и да я приближи, и потъна в неспокоен сън.

   Събуди го шумът отвън – нова група гости се настаняваше в хотела. Стефан набързо събра малкото си багаж, но щом погледът му се спря върху раницата на Нина, тъгата го преряза като нож. В сърцето му обаче пламна решимост: ще я търси, докато я намери! Защото истинската любов не угасва за една нощ. А без нея животът му бе немислим.

   Закрачи по калдъръмената уличка към спирката, решен да помоли автобусния шофьор да предаде писмо на родителите ѝ. Не искаше още да звъни по телефона — новината за изчезването на дъщеря им можеше да ги уплаши до смърт. За негова изненада, зад волана седеше същият човек, който бе докарал групата им преди три дни.

   – Намери ли момичето, синко? – попита той загрижено.

   – Не още… но пак отивам при скалата. Няма да се откажа, докато не я върна. Но моля те за една услуга… – и Стефан му обясни за писмото.

   – Това ще го сторя за теб – кимна мъжът. – Но чуй и мен. Преди време едно момиче изчезна край скалите. Вчера чух, че се върнало. Разправяло, че живяло в друго време, сто години назад, и едва не го убили, понеже го мислели за шпионка. Сега всички викат, че е луда. Но, знаеш ли, понякога лудите не са чак толкова луди – виждат онова, което другите не могат. Ако и твоето момиче се върне и говори чудновати работи, не я съди строго!

   Стефан за втори път чуваше подобна история, но отхвърли мисълта. Метна раницата на гърба си и пое с бързи крачки към „Кукувицата“. В гърдите му гореше необяснимо предчувствие, че днес ще види Нина отново.

Изправи се пред скалата, където последно я бе видял. Жуженето в ушите му се върна, притеглянето стана непоносимо. Преди да се усети, вече бе докоснал камъка с двете си длани. Вихър го обгърна, сякаш торнадо го изтръгваше от света.

   После всичко стихна. Стефан се свлече на земята, облегнат на камъка. Гледката около него бе същата – и все пак различна. Небето беше по-чисто, въздухът – по-суров, а далечни гласове и тропот на коне изпълваха простора.

Той вече не беше в своето време.

Годината беше 1850 — началото на Белоградчишкото въстание.

   В една ранна, юнска утрин, Стояна вече шеташе из тясната кухничка на кирпичената си къща, в едно планинско селце на Странджа планина. Няколко дена не спираше да вали и във влажния въздух на къщата се носеше миризма на сушени билки, и лавандула. Силви обожаваше този мирис!

   – Силви, хайде ставай вече. Съмна се! Трябва да ми помогнеш да нахраним кокошките – Стояна се провикна под прозореца на внучката си.

  Чистият, планински въздух, тишината ноколо, и миризмата на билки, и лавандула в стаята ѝ,караха момичето да спи дълбоко и непробудно. Първите слънчеви лъчи я погалиха нежно по лицето, но тя само присви очи и се обърна на другата страна. Петелът не спираше да кукурига, а с него и тези на комшиите, сякаш известяваха края на света.  “Как не пропускат поне една сутрин, тези пернати песнопойци!… Ни дъжд, ни жега ги кара да млъкнат“- си помисли Силви и вече нямаше друг избор, освен да се измъкне от леглото си.

  Тя беше петнайсетгодишно, стройно девойче, с тъмни, дълги, черни коси и небесносини очи.  Все още обичаше да прекарва лятната си ваканция при баба си и да ѝ помага в градината, и обора. След сутрешните си задължения – да нахрани кокошките и да полее цветята, и зеленчуците, тя се скиташе из селцето, и спираше да си побъбри с местните. Обичаше да слуша историите на старите хора за отминали случки, дори някои от тях да бяха измислени, или преувеличени.

  Но тази сутрин, след като разхвърля царевицата на кокошките, Силви си остана вкъщи. Замота се по-дълго при тях от обикновено. Две жени бяха навестили баба ѝ  и трите ридаеха в кухничката.

– Тя искаше да го напусне…-хълцаше Стояна-  аз от кога ѝ разправях, че трябва да го остави този нехранимайко… –  бабата на Силви не спираше да ридае от мъка и да премята една дървена лъжица ту в едната си ръка, ту в другата. 

  Мотаеше се из кухнята, място не можеше да си намери. После пусна лъжицата в тенджерата на печката и седна на ръба на леглото си. Старата пружина изскърца. Стояна избърса лицето си с ръкав и се втренчи в дървения под. Не можеше да удържи сълзите си.

   Камбаната на черквата удари отново, набор от два удара за пети път от тридесет и три повторения. Съобщаваше за смъртта на жена.  Най-добрата приятелка на Стояна беше починала внезапно. Мъжът ѝ беше пияница и често я биеше. Три дена по-рано, след поредната кавга, тя хукнала навън от кухнята, спънала се встъргалото, паднала, и си ударила главата. По-късно починала в болницата.

  Стояна не спираше да плаче и да кълне цял ден. Силви никога не я беше виждала толкова разстроена, дори и на погребението на дядо си. „Какво толкова свързваше тези две жени?“ — се чудеше тя, докато хранеше кокошките. Но реши да попита баба си по-късно, след погребението.

  На гробището, Стояна гледаше към мъжа на приятелката си с очите на убиец. Ако можеше вместо нея, него да сложи в ковчега, би го направила на момента, без да се замисли.

   Следващите няколко дена Силви прекарваше повече време с кокошките и овцете, отколкото с баба си. Тя беше потънала в мисли за покойната си приятелката и с никого не искаше да разговаря, дори с внучката си.

  Денят беше топъл за началото на юни и двете седнаха да се нахранят отвън. Стояна наряза малко сирене и домашна, сушена наденица. После посочи на внучката си да разсипе боба от тенджерата на две порции. Цяло лято, двете обичаха да обядват на открито, под извитите асми. Всеки път Стояна слагаше на трапезата пресни зеленчуци от градината, буца сирене и прясно изпечен хляб. Силви се учеше от нея как да приготвя домашна храна и това я изпълваше с радост и гордост. 

  Преди да отпие от червеното вино, Стояна изля малко на земята за „бог да прости“. Прекръсти се и прошепна името на починалата си приятелка. Силви реши, че днес вече ще я попита за покойницата. 

  – Бабо, какво толкова силно те свързваше с баба Мара? 

  – Нали знаеш, тя също беше нестинарка. Ние сме от онези –“избраните жени“, докоснати от Бог, които оставаме свързани за цял един живот, че и в следващия. Скоро наближава празника и без нея няма да е същото… – отговори баба ѝ и очите ѝ се насълзиха.

  Точно тогава чуха някой да вика през дувара:

  – Силви, ще идваш ли днес с нас?- извика Мила, нейна приятелка от детството. 

  – Върви, чедо, разходи се с приятелките си. И внимавайте! Няма да се изкачвате над водопада!-предупреди я баба ѝ загрижена.

Силви изтича зарадвана навън и кучето изтърча след нея. Всяко лято с двете си приятелки – Мила и Нина, прекарваха времето си заедно, споделяйки незабравими преживявания. Спомени, които им останаха за цял живот.  

   – Как се справя баба ти след загубата на баба Мара? –  Нина я попита на път към водопада.

   – Все още е много разстроена. Не ѝ се говори много… – прошепна Силви.

   – Чух кукумявката няколко поредни нощи да се обажда, преди баба Мара да почине –  каза изведнъж Мила.

   – Аз също! Дори този път я видях. Седеше на стария орех в двора ни. Красиво създание! Не мисля, че хората трябва да гледат на нея само като на предвестник на смъртта –  отвърна Силви и се умисли отново.

   Трите момичета най-накрая стигнаха до малкия водопад, който се намираше на по-малко от два километра извън селото. Мястото беше заобиколено от стари липи, които изпълваха въздуха със сладък аромат – малко, райско кътче. Беше любимо местенце за отдих на местните и популярна туристическа дестинация.

  В късния следобед, мястото беше претъпкано с хора, които си почиваха под сенките на дърветата, пиеха бира, и играеха на карти. Момичетата се настаниха под сянката на един стар дъб.Нина и Мила отвориха книгите си, а Силви  мълчаливо наблюдаваше наоколо. Не след дълго, изневиделица, се появи Мария и веднага започна да им говори за болното момиче. Клюките в селото се разпространяваха по-бързо и от горски пожар.

   – Тя всъщност е бременна! Да не повярваш! Съседът ни каза на баба ми вчера. А е само на седемнайсет. Родителите ѝ не искат да задържи бебето… – Мария не спираше да бръщолеви глупости. 

   – Мария, защо не си гледаш работата!- Силви я погледна ядосана. – Тя не е бременна, а болна! Има тумор! –  продължи тя, – баба ми каза да набера днес малко риган, за да ѝ направи чай и мехлем. Довечера ще ѝ ги занесем.

  Мила и Нина замълчаха натъжени, а Мария си тръгна засрамена. 

  Бабата на Силви беше известна лечителка в селото и околията и много хора идваха при нея за отвари и помади. Момичетата се надяваха, че и този път тя ще успее да помогне на болното девойче.

   – Миналата нощ отново чух кукумявката, бабо –  каза Силви, вечерта след като се прибра от водопада.

  – Не е за нея… Тя ще живее – отговори ѝ кротко баба Стояна. Имаше предвид болното момиче. –  Сега, хайде да отидем у тях и да ѝ дадем лековете от риган, които ѝ приготвих.

  Двете мълчаливо тръгнаха към къщата на Тина. Силви прекара известно време с нея, докато баба ѝ разговаряше с майката ѝ. Девойчетата се смееха и крояха планове за дипломирането на Тина през следващата година.

  – Виолетовият цвят ще бъде най-подходящия цвят за роклята ти. Ще изглеждаш зашеметяващо!И после, годините в университета ще отлетят с едно мигване на окото – Силви не спираше да ѝ се усмихва и да я прегръща.

  Тина видимо се почувства по-добре. Думите на Силви докосваха душата ѝ и като еликсир я успокояваха. Изпълваха я с надежда и увереност. 

  На излизане, бабата на Силви стисна нежно ръката ѝ и я придърпа към себе си. Чувстваше се толкова горда от нея. Нейните тайни и дарба за изцеление бяха предадени на любимата ѝ внучка,и душата ѝ се изпълваше с благоговение. 

  Двете не се прибраха веднага вкъщи, а се отправиха към центъра на селото. Отдалеч се чуваше ритъма на тъпаните и звуците на гайдите. Беше се стъмнило и кръгът от тлеещи въглени светеше ярко в тъмнината. Беше огнен диск с диаметър приблизително два метра и с дебелина около пет сантиметра, наподобяващ слънце, в чест на бога Слънце, почитан от траките.

  Една нестинарка вече беше изпаднала в транс и обикаляше  с босите си крака по жаравата, правейки ситни, равни стъпки, като притискаше въглените с пета. Държеше иконата на Свети Константин и Елена, украсена с цветя, и издаваше пронизителни викове. 

   Беше ред на Стояна. Старата нестинарка размаха ръце и заситни с босите си крака върху жаравата. Лицето ѝ беше бледо, очите притворени. Тя извика няколко пъти, изричайки предсказания. Танцуваше върху горещите въглени, сякаш беше обладана от духове. Постепенно, движенията ѝ ставаха по-бавни и плавни и тя продължи танца си извън огнения кръг. По ходилата ѝ нямаше и следи от изгаряне! Чувстваше се пречистена, спокойна и силна. 

  Изведнъж, един мъж нестинар понесе болното девойче на ръце и прекоси жарта на кръст. След което я пусна и продължи да обикаля по огнения диск. Така гласяха поверията, че ако нестинар пренесе болен човек през жаравата, той ще оздравее. И няколко години по-късно, туморът на Тина се беше смалил.

  След ритуалния танц на нестинарите, всички наоколо се хванаха на Костадинското хоро за здраве. За поредна година, един древен, езически обичай, беше изпълнен и щеше да продължи да съществува, благодарение на хората, пазещи традициите.

   Лятото беше в разгара си. Силви лежеше в леглото си и се опитваше да заспи, но августовската жега и влага я държаха будна с часове. В стаята ѝ беше задушно и старият вентилатор повече бръмчеше, отколкото да охлаждаше. Тя най-накрая го изключи и се наслади на звуците на щурчетата отвън.

  Изведнъж, се чу пронизителният писък на кукумявката. Полазиха я студени тръпки. „Как може такова красиво създание да издава такъв злокобен звук?“-  помисли си тя. После реши да изтича до кухнята и да си направи чай от лайка. Надяваше се, че ще ѝ помогне да заспи по-бързо.

  Прозорецът на баба ѝ все още светеше и тя се зачуди защо. Преди да си легне, баба Стояна се оплакаше от силно главоболие и си беше направи силен чай за сън. „Сигурно е заспала дълбоко и е забравила лампата да свети“- си помисли момичето. Бутна открехнатата врата и тя изскърца. Баба Стояна не помръдна.

   – Бабо, добре ли си? – Силви разклати леко рамото ѝ.

  Изведнъж, коленете ѝ не я удържаха и тя се сгромоляса на пода. Хвана студената ръка на баба си и зарида силно върху още неизстиналото ѝ тяло.

  Зловещият писък на кукумявката я извади от шока. Тя беше кацнала на младото, черешово дърво, което засадиха с баба си миналата пролет. Птицата изкрещя още няколко пъти и млъкна.За миг, в стаята сякаш стана по-светло. Силви се втренчи в дървото на двора.  Тя проследи с поглед отлитащата кукумявка и душата ѝ се изпълни с покой . В този момент, тя усети, че баба ѝ я наблюдаваше от другия свят, и знаеше, че винаги ще бди над нея, докато един ден отново се съберат. 

   Камбаната удари два пъти. Съобщаваше за смъртта на Стояна. На погребението се стекоха хора от цялото село и околията. Една изключителна жена, скъп роднина, приятел, и велик лечител, беше напуснала този свят със спокойна душа. Защото нейната внучка щеше да продължи традицията на нестиннарството и щеше да предаде знанията, и уменията си на лечител на децата си, така както се е предавало от поколения в техния род.

                                                                                              Времето е път и бряг,

                                                                                                   миг изживян и блян…

                                                                                                          Вечност събрана във длан,

                                                                                                         илюзия и реалност в едно…

Времето! Този дълбок, безбрежен океан, по който всичко и всеки е осъден да отплава към неизвестното…към безкрая. Няма спирки по пътя. Всички неумолимо се носим по течението му, докато накрая се слеем в безвремието. 

„Времето е в нас и ние сме във времето,  то нас обръща и ние него обръщаме.“  

Времето гради, но и руши- бавно и сигурно. То е необратима сила пред която човек е безсилен, не може да му въздейства, да го спира или да създава.“ – е крилатата фраза на Васил Левски, която отеква през времето и остава актуална към всяка епоха.

Дали наистина сме безсилни пред предизвикателствата на новото време, или сме способни да останем господари на себе си и в времето в което живеем? 

Дали новите технологии и интернет променят епохата ни до степен, която ни разрушава като творци, или ни тласка да бъдем по-изобретателни и отворени към нови идеи?

Светът, в който живеем, е постоянно в промяна. Новите технологии, културни тенденции, социални промени и икономически фактори създават динамична среда, в която сме постоянно вградени. Това е новото време, което се отличава със своята скорост, разнообразие и възможности.

Една от ключовите характеристики на новото време е проникването на технологиите във всички аспекти на живота ни. Интернетът и цифровите комуникации трансформират начина, по който работим, учим, се забавляваме и взаимодействаме помежду си. Мобилните устройства, социалните мрежи, изкуственият интелект и други иновации ни предоставят безпрецедентни възможности за общуване, сътрудничество и творчество.

Също така, новото време е свързано с глобализацията и разнообразна културнна среда, в която живеем. Светът става все по-малък, а взаимодействието между различните култури и нации се засилва. Това създава нови възможности за обмен на идеи, опит и креативност, като същевременно поставя предизвикателства пред нашата способност да разбираме и уважаваме различията.

Новото време, както и всяка нова епоха, донася и нови предизвикателства. Хората влизаме в надпревара както със самите себе си, така и с възможностите, които ни предоставя този технологичен свят. Разрастващата се зависимост от технологиите доведе до изолация и загуба на лично общуване. Дигиталната парадигма предизвиква въпроси относно защитата на лични данни, сигурността и етиката. Глобализацията може да подкопае традиционните идентичности и културни ценности. Въпреки че технологичният напредък създаде нови възможности за бизнес и индустрии, той също наруши традиционните модели на заетост, което доведе до изместване на работни места и несъответствие на уменията. Така възникна нарастващата необходимост за обучение през целия  живот, преквалификация и повишаване на уменията, за да се адаптират хората към изискванията на бързо развиващия се пазар на труда.  

Новите технологии ни спестяват време и разстояние, но оказват много по-силно и дори пагубно въздействие върху психиката и убежденията на хората. Ние оставаме безпомощни пред необратимостта на промените, които използването на технологиите ни оказват, но в същото време, ние, като създатели на новото време, сме способни да контролираме и въздействаме върху степента на зависимост от технологиите.

Не бива да допускаме удобствата, които си създаваме чрез технологиите, да вземат превес над човешкото в нас и естествените ни човешки потребности от топлина, прегръдка и разговор очи в очи.

Въпреки тези предизвикателства, новото време предлага безброй възможности за иновации, развитие и промяна. Способността ни да се адаптираме и усвояваме новите технологии и идеи е от съществено значение за успеха и просперитета на нашето общество.

Следователно, светът и новото време са синоними за динамичност, промяна и възможности. Те ни предизвикват да бъдем гъвкави, креативни и отворени към нови идеи и възможности, които се представят пред нас. Само по този начин можем да се адаптираме към предизвикателствата на съвременния свят и да изградим по-добро бъдеще за себе си и за следващите поколения.

В заключение, Новото Време е период на възможности и предизвикателства. Хората винаги ще се стремят към предизвикателства, които надвишават човешките възможности, защото стремежът към развитие е присъщ на интелектуални същества. Светът се променя с бърза стъпка, и ние трябва да се приспособим, за да извлечем най-доброто от тези нови условия. Със съчетаването на модерното и човешки принципи, можем да изградим едно по-добро бъдеще за всички.

Лично за мен, използването на новите технологии, като постоянната употреба на мобилен телефон, например, беше сериозно предизвикателство в началото, когато навлезе широкото използване на смартфони. С времето, аз постепенно се ограничих в използването му до най-необходимата информация за мен в ежедневието, социални контакти или използването му за навигация. Постигането на баланс между “необходимостта” от телефона за всичко друго, освен за телефонен разговор, и общуването с хората, които са около мен, както и връзката с природата, се превърна в приоритет за изграждане на здравословен живот. В този смисъл, смятам, че всеки човек е добре да балансира между употребата на новите технологии и здравословното общуване, както със себе си, така и с други хора. Защото само ние, хората, които създаваме технологиите, можем да контролираме тях, а не те нас. Навлизането на изкуствения интелект като алтернатива на общуването трябва да бъде единствено и само в етична и строго контролируема форма, която да постави ясни граници между създателя и потребителя, които в случая са едно и също. Което отново поставя въпроса за контрола на технологиите над нас, или ние над тях. Ние, хората, сме тези, които, чрез творенията си, въздействаме на средата, в която живеем, и степента, до която оставаме зависими от тях, определя нивото на нашето самосъзнание, воля и потребности.

Така крилатата фраза на апостола, че времето е необратима сила, пред която човек е безсилен и не може да му въздейства, всъщност само отчасти се потвърждава. Технологиите са необратима сила, пред чиято ежедневна употреба човек е безсилен и те му въздействат, но в същото време, ние имаме силата като мислещи творци да въздействаме върху всичко, което сътворяваме, и така променяме средата, в която живеем, и себе си.

Автор: Силвия Ранкова