В една ранна, юнска утрин, Стояна вече шеташе из тясната кухничка на кирпичената си къща, в едно планинско селце на Странджа планина. Няколко дена не спираше да вали и във влажния въздух на къщата се носеше миризма на сушени билки, и лавандула. Силви обожаваше този мирис!

   – Силви, хайде ставай вече. Съмна се! Трябва да ми помогнеш да нахраним кокошките – Стояна се провикна под прозореца на внучката си.

  Чистият, планински въздух, тишината ноколо, и миризмата на билки, и лавандула в стаята ѝ,караха момичето да спи дълбоко и непробудно. Първите слънчеви лъчи я погалиха нежно по лицето, но тя само присви очи и се обърна на другата страна. Петелът не спираше да кукурига, а с него и тези на комшиите, сякаш известяваха края на света.  “Как не пропускат поне една сутрин, тези пернати песнопойци!… Ни дъжд, ни жега ги кара да млъкнат“- си помисли Силви и вече нямаше друг избор, освен да се измъкне от леглото си.

  Тя беше петнайсетгодишно, стройно девойче, с тъмни, дълги, черни коси и небесносини очи.  Все още обичаше да прекарва лятната си ваканция при баба си и да ѝ помага в градината, и обора. След сутрешните си задължения – да нахрани кокошките и да полее цветята, и зеленчуците, тя се скиташе из селцето, и спираше да си побъбри с местните. Обичаше да слуша историите на старите хора за отминали случки, дори някои от тях да бяха измислени, или преувеличени.

  Но тази сутрин, след като разхвърля царевицата на кокошките, Силви си остана вкъщи. Замота се по-дълго при тях от обикновено. Две жени бяха навестили баба ѝ  и трите ридаеха в кухничката.

– Тя искаше да го напусне…-хълцаше Стояна-  аз от кога ѝ разправях, че трябва да го остави този нехранимайко… –  бабата на Силви не спираше да ридае от мъка и да премята една дървена лъжица ту в едната си ръка, ту в другата. 

  Мотаеше се из кухнята, място не можеше да си намери. После пусна лъжицата в тенджерата на печката и седна на ръба на леглото си. Старата пружина изскърца. Стояна избърса лицето си с ръкав и се втренчи в дървения под. Не можеше да удържи сълзите си.

   Камбаната на черквата удари отново, набор от два удара за пети път от тридесет и три повторения. Съобщаваше за смъртта на жена.  Най-добрата приятелка на Стояна беше починала внезапно. Мъжът ѝ беше пияница и често я биеше. Три дена по-рано, след поредната кавга, тя хукнала навън от кухнята, спънала се встъргалото, паднала, и си ударила главата. По-късно починала в болницата.

  Стояна не спираше да плаче и да кълне цял ден. Силви никога не я беше виждала толкова разстроена, дори и на погребението на дядо си. „Какво толкова свързваше тези две жени?“ — се чудеше тя, докато хранеше кокошките. Но реши да попита баба си по-късно, след погребението.

  На гробището, Стояна гледаше към мъжа на приятелката си с очите на убиец. Ако можеше вместо нея, него да сложи в ковчега, би го направила на момента, без да се замисли.

   Следващите няколко дена Силви прекарваше повече време с кокошките и овцете, отколкото с баба си. Тя беше потънала в мисли за покойната си приятелката и с никого не искаше да разговаря, дори с внучката си.

  Денят беше топъл за началото на юни и двете седнаха да се нахранят отвън. Стояна наряза малко сирене и домашна, сушена наденица. После посочи на внучката си да разсипе боба от тенджерата на две порции. Цяло лято, двете обичаха да обядват на открито, под извитите асми. Всеки път Стояна слагаше на трапезата пресни зеленчуци от градината, буца сирене и прясно изпечен хляб. Силви се учеше от нея как да приготвя домашна храна и това я изпълваше с радост и гордост. 

  Преди да отпие от червеното вино, Стояна изля малко на земята за „бог да прости“. Прекръсти се и прошепна името на починалата си приятелка. Силви реши, че днес вече ще я попита за покойницата. 

  – Бабо, какво толкова силно те свързваше с баба Мара? 

  – Нали знаеш, тя също беше нестинарка. Ние сме от онези –“избраните жени“, докоснати от Бог, които оставаме свързани за цял един живот, че и в следващия. Скоро наближава празника и без нея няма да е същото… – отговори баба ѝ и очите ѝ се насълзиха.

  Точно тогава чуха някой да вика през дувара:

  – Силви, ще идваш ли днес с нас?- извика Мила, нейна приятелка от детството. 

  – Върви, чедо, разходи се с приятелките си. И внимавайте! Няма да се изкачвате над водопада!-предупреди я баба ѝ загрижена.

Силви изтича зарадвана навън и кучето изтърча след нея. Всяко лято с двете си приятелки – Мила и Нина, прекарваха времето си заедно, споделяйки незабравими преживявания. Спомени, които им останаха за цял живот.  

   – Как се справя баба ти след загубата на баба Мара? –  Нина я попита на път към водопада.

   – Все още е много разстроена. Не ѝ се говори много… – прошепна Силви.

   – Чух кукумявката няколко поредни нощи да се обажда, преди баба Мара да почине –  каза изведнъж Мила.

   – Аз също! Дори този път я видях. Седеше на стария орех в двора ни. Красиво създание! Не мисля, че хората трябва да гледат на нея само като на предвестник на смъртта –  отвърна Силви и се умисли отново.

   Трите момичета най-накрая стигнаха до малкия водопад, който се намираше на по-малко от два километра извън селото. Мястото беше заобиколено от стари липи, които изпълваха въздуха със сладък аромат – малко, райско кътче. Беше любимо местенце за отдих на местните и популярна туристическа дестинация.

  В късния следобед, мястото беше претъпкано с хора, които си почиваха под сенките на дърветата, пиеха бира, и играеха на карти. Момичетата се настаниха под сянката на един стар дъб.Нина и Мила отвориха книгите си, а Силви  мълчаливо наблюдаваше наоколо. Не след дълго, изневиделица, се появи Мария и веднага започна да им говори за болното момиче. Клюките в селото се разпространяваха по-бързо и от горски пожар.

   – Тя всъщност е бременна! Да не повярваш! Съседът ни каза на баба ми вчера. А е само на седемнайсет. Родителите ѝ не искат да задържи бебето… – Мария не спираше да бръщолеви глупости. 

   – Мария, защо не си гледаш работата!- Силви я погледна ядосана. – Тя не е бременна, а болна! Има тумор! –  продължи тя, – баба ми каза да набера днес малко риган, за да ѝ направи чай и мехлем. Довечера ще ѝ ги занесем.

  Мила и Нина замълчаха натъжени, а Мария си тръгна засрамена. 

  Бабата на Силви беше известна лечителка в селото и околията и много хора идваха при нея за отвари и помади. Момичетата се надяваха, че и този път тя ще успее да помогне на болното девойче.

   – Миналата нощ отново чух кукумявката, бабо –  каза Силви, вечерта след като се прибра от водопада.

  – Не е за нея… Тя ще живее – отговори ѝ кротко баба Стояна. Имаше предвид болното момиче. –  Сега, хайде да отидем у тях и да ѝ дадем лековете от риган, които ѝ приготвих.

  Двете мълчаливо тръгнаха към къщата на Тина. Силви прекара известно време с нея, докато баба ѝ разговаряше с майката ѝ. Девойчетата се смееха и крояха планове за дипломирането на Тина през следващата година.

  – Виолетовият цвят ще бъде най-подходящия цвят за роклята ти. Ще изглеждаш зашеметяващо!И после, годините в университета ще отлетят с едно мигване на окото – Силви не спираше да ѝ се усмихва и да я прегръща.

  Тина видимо се почувства по-добре. Думите на Силви докосваха душата ѝ и като еликсир я успокояваха. Изпълваха я с надежда и увереност. 

  На излизане, бабата на Силви стисна нежно ръката ѝ и я придърпа към себе си. Чувстваше се толкова горда от нея. Нейните тайни и дарба за изцеление бяха предадени на любимата ѝ внучка,и душата ѝ се изпълваше с благоговение. 

  Двете не се прибраха веднага вкъщи, а се отправиха към центъра на селото. Отдалеч се чуваше ритъма на тъпаните и звуците на гайдите. Беше се стъмнило и кръгът от тлеещи въглени светеше ярко в тъмнината. Беше огнен диск с диаметър приблизително два метра и с дебелина около пет сантиметра, наподобяващ слънце, в чест на бога Слънце, почитан от траките.

  Една нестинарка вече беше изпаднала в транс и обикаляше  с босите си крака по жаравата, правейки ситни, равни стъпки, като притискаше въглените с пета. Държеше иконата на Свети Константин и Елена, украсена с цветя, и издаваше пронизителни викове. 

   Беше ред на Стояна. Старата нестинарка размаха ръце и заситни с босите си крака върху жаравата. Лицето ѝ беше бледо, очите притворени. Тя извика няколко пъти, изричайки предсказания. Танцуваше върху горещите въглени, сякаш беше обладана от духове. Постепенно, движенията ѝ ставаха по-бавни и плавни и тя продължи танца си извън огнения кръг. По ходилата ѝ нямаше и следи от изгаряне! Чувстваше се пречистена, спокойна и силна. 

  Изведнъж, един мъж нестинар понесе болното девойче на ръце и прекоси жарта на кръст. След което я пусна и продължи да обикаля по огнения диск. Така гласяха поверията, че ако нестинар пренесе болен човек през жаравата, той ще оздравее. И няколко години по-късно, туморът на Тина се беше смалил.

  След ритуалния танц на нестинарите, всички наоколо се хванаха на Костадинското хоро за здраве. За поредна година, един древен, езически обичай, беше изпълнен и щеше да продължи да съществува, благодарение на хората, пазещи традициите.

   Лятото беше в разгара си. Силви лежеше в леглото си и се опитваше да заспи, но августовската жега и влага я държаха будна с часове. В стаята ѝ беше задушно и старият вентилатор повече бръмчеше, отколкото да охлаждаше. Тя най-накрая го изключи и се наслади на звуците на щурчетата отвън.

  Изведнъж, се чу пронизителният писък на кукумявката. Полазиха я студени тръпки. „Как може такова красиво създание да издава такъв злокобен звук?“-  помисли си тя. После реши да изтича до кухнята и да си направи чай от лайка. Надяваше се, че ще ѝ помогне да заспи по-бързо.

  Прозорецът на баба ѝ все още светеше и тя се зачуди защо. Преди да си легне, баба Стояна се оплакаше от силно главоболие и си беше направи силен чай за сън. „Сигурно е заспала дълбоко и е забравила лампата да свети“- си помисли момичето. Бутна открехнатата врата и тя изскърца. Баба Стояна не помръдна.

   – Бабо, добре ли си? – Силви разклати леко рамото ѝ.

  Изведнъж, коленете ѝ не я удържаха и тя се сгромоляса на пода. Хвана студената ръка на баба си и зарида силно върху още неизстиналото ѝ тяло.

  Зловещият писък на кукумявката я извади от шока. Тя беше кацнала на младото, черешово дърво, което засадиха с баба си миналата пролет. Птицата изкрещя още няколко пъти и млъкна.За миг, в стаята сякаш стана по-светло. Силви се втренчи в дървото на двора.  Тя проследи с поглед отлитащата кукумявка и душата ѝ се изпълни с покой . В този момент, тя усети, че баба ѝ я наблюдаваше от другия свят, и знаеше, че винаги ще бди над нея, докато един ден отново се съберат. 

   Камбаната удари два пъти. Съобщаваше за смъртта на Стояна. На погребението се стекоха хора от цялото село и околията. Една изключителна жена, скъп роднина, приятел, и велик лечител, беше напуснала този свят със спокойна душа. Защото нейната внучка щеше да продължи традицията на нестиннарството и щеше да предаде знанията, и уменията си на лечител на децата си, така както се е предавало от поколения в техния род.