На третия етаж в сграда без асансьор живееше Иван — програмист и самотник, влюбен в реда.
   В малък шкаф до кафе машината си държеше подредени кутийки  – като в аптека за душата. Всяка имашеетикет: „Радост“ – лимонено жълта; „Гняв“ – тъмночервена, ползва се само в краен случай; „Страх“ – прозрачна, почти невидима, но винаги под ръка; „Носталгия“ – светлосиня, с мирис на стара снимка; и еднавиолетова, запечатана с восък – „Любов“.

   Той вярваше, че чувствата могат да се управляват като код – включваш, когато трябва, и изключваш, когато пречат.
   Сутрин пиеше кафе с две капки „Увереност“ — за срещите в офиса. В петък вечер – една доза „Спокойствие“и половин „Надежда“. „Любов“ стоеше най-дълбоко в шкафа. Не я беше отварял от 2019-та — откакто Ана си тръгна, оставяйки бележка: „Иване, с теб всичко е под контрол… А аз искам поне малко да се разпилея.“

   Един октомврийски следобед в пощенската му кутия се появи бележка: „Извинявай предварително за шума. Утре ще правя ремонт, а после ще пека сладки. Ако искаш – заповядай. – М.“

   М? – може би беше новата съседка от втория етаж, която пускаше джаз вечер. Иван отвори шкафа. Погледът му се спря на виолетовата кутийка. Издуха праха, отвори я и вдиша аромата на лавандула. Нещо в гърдите му се размекна.

   На следващия ден, точно в 18:02, застана пред нейната врата с кутийка зелен чай с жасмин и потни длани.
   Мария му отвори с усмивка още преди да каже „Здравей“. Косата ѝ беше рошава, блузата — посипана с брашно, а очите — най-непредсказуемите, които беше виждал.
    – Сладкишите не са нищо особено  – каза тя, – но компанията прави вкуса.

   Оттогава бележките се превърнаха в разговори, разговорите – в разходки, а разходките – тишини, в които не беше нужно да се казва нищо, защото вече беше казано с поглед.
   Един ден „Гняв“ се търкулна зад шкафа, а „Страх“ се счупи. Иван не ги замени. Вместо това започна нов файл–  неизвестни_чувства.log, където записваше:

06.11 – тя ми хвана ръката на улицата, без причина.

10.11 – усетих тъга, когато не се видяхме три дни. И това беше… добре.

14.11 – усмивката ѝ, когато ѝ донесох книга вместо цветя.

17.11 – не искам да контролирам нищо вече.

   Една вечер събра всички останали кутийки и ги подари на Мария с бележка: „Нямам нужда от инструкции. С теб мога отново да чувствам.“

   Защото най-доброто ръководство за употреба на чувствата… е друг човек.

15ти Октомври, 2025